Постинг
20.04.2014 15:26 -
Първата акция на българските барети- Бургас 1981 година
Заповедта за създаването на Специално оперативно милиционерско поделение /СОМП/ е издадена на 14 декември 1979 г. Тази дата се смята за рождена за българските антитерористи. За командир е назначен подполковник Нено Ганчев. Поделението е подчинено на началника на Софийското градско управление /СГУ/ на МВР, който хич не се очарова, че му струпват допълнителни ядове и грижи.
Това важи не само за софийския началник - и край него, и над него - никой не бърза с конкретната работа. "Абе, тероризъм… Глупости. Видяха, че има такова нещо в Съюза и…" - пренебрежително кривят джуки всички. Ами да, в България такова животно нема. Да му мислят капиталягите… Едва през март 1980 г. в определената за целта казарма на УБО във Враня се появяват първите офицери. Кадровиците потриват ръце - такава възможност се отваря да "оправят" свои хора! Е, че имало изисквания - да са до 28 години, да не са по-ниски от 175 см и да покриват от раз теста на Купър - кой ще ти ги гледа… Малко ли критерии сме омачквали. Когато на 6 юни 1980 г. подполковник Ганчев най-после успява да събере 199 човека, както е по щата, косата му се изправя - и куцо има, и сакато. Но за корекция на баджанащината няма време. Шефът на СГУ се отърва елегантно от грижите по СОМП като го преподчинява на командира софийското мотоохранително поделение. Той потрива доволно ръце и ги включва в графика за дежурствата…
Подполковник Ганчев прави единствено разумното в тази ситуация - влиза при министър Стоянов и му казва:
- Вие заповядахте да създам поделение, в което да служат бойци, преминаващи през огън и вода. И да побеждават навсякъде - по самолети, кораби и влакове. Да скачат с парашут, да плуват като риби, да се катерят по стени. Един да струва колкото сто обикновени бойци. Е, няма да стане…
ПЪРВАТА БИТКА
На 24 май 1981г. в 9.18 часа Специализираният оперативен милиционерски батальон е вдигнат по тревога за първата си реална акция. И веднага лъсва ситуация, която най-точно би била охарактерезирана с фразата "Царят е гол!" В определоното от норматива време от 200 човека се явават само 6 офицери и 42 сержанти. Тоест, едва 1/4 от целия личен състав. Това дори за едно кадрирано военно поделение е пълен провал и ако се случеше, биха падали глава до глава. А тук е невъзможно, защото трябва да се почне от министъра на вътрешните работи, защото той командирова по това време в Москва командира и началник-щаба на батальона за обучение в добилите вече опит в Афганистан съветски елитни спецподеления. Нарушен е елементарен военен принцип - винаги един от двамата да е на разположение. Тъжното е, че и останалите 3/4 от състава не са по бахчите си или на разходка по собствен кеф, а със заповед на шефа на СГУ са пръснати по улици и площади в София, за да охраняват ученическата манифестация.
Оказва се, че самото ръководство на МВР е "ликвидирало" елитното си поделение.
Командването поема заместник-началникът на щаба капитан Маринов. Той получава заповед да подбере група от 3 офицери и 22 сержанти. Запознават ги с обстановката: на летище Бургас е кацнал самолет ДС-9 на турските авиолинии, овладян от терористи.
Групата се снаряжава с щатното оръжие и малко след 13.00 часа излита за морския ни град със служебния самолет на военния министър Добри Джуров.
В Бургас вече е създаден оперативен щаб, който е започнал преговори с похитителите. Командирът е извикан и му е поставена първата бойна задача. Бойците се разполагат в Почивния дом на Министерството на отбраната в Сарафово и започват да навлизат в обстановката.
ДС-9 изпълнявал редовен полет от Истамбул за Анкара. Отвлечен е от трима души; на място към тях се присъединява симпатизиращ им пътник - войник от турската армия. Отклоняват полета и кацат в България. Искат незабавно освобождение на около 50 техни съидейници от затвора, откуп от 500 000 долара и публикуване на тяхно политическо възвание в няколко анкарски вестника. Държат се намахано и агресивно. Твърдо заявяват, че ако не бъдат удовлетворени исканията им, ще започнат да разстрелват пътниците с американско поданство. Ако и това не стресне и принуди турските власти да отстъпят, категорично обявяват, че ще взривят самолета с всички на борда. В процеса на разговорите пилотите успяват да осведомят нашите власти, че терористите имат два пистолета и разнасят някакъв пакет с военни щемпели, за който твърдят, че е адска машина.Бойците са разпределени в подгрупи, на всеки е поставена персонална задача. Започват от нулата - изучаване на района на летището - защото се оказва, че не го познават. А Бургас е едно от основните летища на българското въздухоплаване и това би трябвало да е направено отдавна, отдавна… Най-тъпото е, че СОМБ не разполага с никаква информация за отвлечения самолет. Стига се до абсурда бойците да се готвят за щурм, а нямат никаква представа за разположението на салоните, сервизните помещения, багажното отделение, люковете.За щастие, късно следобяд на летището пристига същият тип самолет, натъпкан с представители на турското външно министерство и много, много командоси. Истински, натренирани, подготвени. И познаващи ДС-9 до последното кабелче. Турците са категорични: никакви отстъпки. Преговори - докато се създадат условия за атака от командосите. И дават да се разбере недвусмислено, че при атаката пленници няма да се вземат.Естествено, някъде от много, много високо им отказват. Главният мотив е да не се пролива кръв. А всъщност мотивите били политически - идва класовият враг и избива на социалистическа територия прогледнали пролетарии… Позор! Пък и малко честолюбие - там, горе, шефовете на МВР дуят мускули, че и ние имаме специалисти по освобождаване на заложници и ще се справим.
Горките… Те още не разбирали, че имат Специализиран оперативен милиционерски батальон, но нямат обучени командоси. В интерес на общата работа турците скланят на нещо много важно за нашите бойци - допускат ги до техния самолет, за да го огледат и опознаят. За половин час двама офицери правят скици на отделните салони и отделения, пресмятат откъде биха могли да атакуват.Когато се връщат в Сарафово и започват да планират конкретно, разбират, че в схемите им липсват още много неща. Отново молят турците за допуск в самолета. Те великодушно им отпускат още 45 минути. С падането на нощта излиза наяве още един недопустим пропуск - групата не разполага с прибори за нощно наблюдение. Оперативният щаб пък прави друга глупост - вместо да ги остави да почиват, възлага на момчетата цяла нощ да охраняват двата самолета и главния ход на аерогарата. Нещо, което и десетина пенсионирани фатмака биха свършили идеално. Цяла нощ преговорите продължават. Към 22 часа терористите искат да бъде доставена храна на борда. Преоблечени като служители на летището двама офицери от спецгрупата отиват до самия самолет и разтоварват кашоните. Няколко часа по-късно отново се връщат и внимателно оглеждат самолета отдолу.
С малко данни и много фантазия ръководството успява да сглоби план за атака.
Междувременно бордовата радиостанция е отказала и оперативният щаб успява да склони терористите да изпратят свой парламентьор за преговори.
На разсъмване бойците сдават охраната на местни милиционери и се прибират за почивка в Сарафово. Едва полегнали, след час получават заповед да се приготвят за атака. Недоспали и уморени, са натикани в автобус , паркиран зад централната част на аерогарата. Денят е горещ. Акумулаторите на самолета се изтощават и климатиците спират. За кратко време температурата в салоните на самолета достига 40 градуса. Терористите нареждат да се отворят вратите, а към 10.00 часа изпращат симпатизанта си - войник до аерогарата да поиска зареждане на акумулаторните батерии и ремонт на радиостанцията.
Шансът е оценен от оперативния щаб правилно и заедно с техниците в самолета са изпратени и двама офицери от спецгрупата. Те наместват липсващите части от мозайката. Добиват и представа за психологическата обстановка - терористите са изнервени от ситуацията и разтревожени от забавянето на двамата техни преговарящи другари, мъжката част от пътниците пък е на крачка от бунт и саморазправа с похитителите си.
Около 12.00 часа агресивността нараства. Двамата в самолета вече са сигурни, че другарите им са задържани, че никакви преговори не се водят, че им се готви някакъв капан и поставят ултиматум: или изпълнение на исканията им, или започват убийствата. Нещо повече - всички пътници са заставени да напишат прощални писма до близките си. Оперативният щаб разбира, че е преиграл и съобщава, че връща парламентьора-терорист на борда. Другарят му, който е в пилотската кабина вижда как го качват на лек автомобил и изтичва да го посрещне на изхода. Останали извън контрол, пилотите се заключват в кабината и запускат двигателите. Самолетът бавно тръгва към пистата за излитане. Терористите се объркват. Страхът взривява пътниците - една част започват да скачат през отворените врати, друга се нахвърля върху похитителите. Проехтяват гърмежи. Единият терорист е обезоръжен и напълнен с олово от собствения му пистолет. Другият се шмугва в скачащата през люковете навалица…
От страна на оперативния щаб успяват само да наредят да се блокира пистата от пожарните автомобили.
Без заповед от никого автобусът със спецгрупата се насочва към самолета.
Командирът на групата даже не е там, а пред централната сграда на летището. Виждайки, че леката кола с парламентьора тръгва към самолета, съобразява светкавично и се затичва след нея. Шофьорът-милиционер го вижда и усещайки, че нещо не е наред, спира. Капитанът отваря вратата и сваля терориста по очи на асфалта.
Самолетът бавно допълзява до пожарните. От него продължават да скачат ужасени хора. Една част от бойците го обкръжават, други подгонват пътниците. Стрелят във въздуха, за да ги респектират и заповядват всички да легнат.
Пътниците разбират каква е целта и изпълняват послушно всичко. Един връща пистолета на ранения в самолета терорист; други посочват втория, кротко лежащ на асфалта. След това започват анализите. За съжаление, изводът е тъжен: България все още няма антитерористична част, подготвена да даде адекватен отговор на планиран и подготвен терористичен акт. Заповедта да се създаде специално поделение не прави командоси. Те се създават с много пот, ум и не накрая - пари. Държавата дава последното. Закупени са пистолети със заглушител, компактни картечни пистолети, револвери с възможност за стрелба със стоп-патрони и газови боеприпаси, светлинно-шокови гранати… Нарядите по линияна СГУ са спрени. Момчетата се трудят. Когато на 7 май 1983 г. четирима отвличат АН-24 от редовен полет София - Варна, МВР вече има командоси. Специализираният оперативен милиционерски батальон издържа изпита и с чест може да носи червените барети.
Терористите изискват промяна на полета до Австрия.
Оперативният щаб планира и провежда акция, която е чест за всеки мозъчен тръст и заслужава да влезе във всеки добър учебник по антитероризъм. Специалистите нареждат на пилотите да симулират полет към Виена. Самолетът се върти почти два часа из България и се насочва към Варна, в която осветлението е спряно. Малко след 20.00 часа преминават над Девненския канал и един от пилотите обяснява на нахаканите младежи, въоръжени с ножове:
- Това е Дунав, вече сме над Виена. Когато кацат на пистата, към самолета се насочва група командоси в "австрийски" униформи. Един от терористите се усъмнил, гледайки атлетичните мъже, сграбил стюардесата и опрял нож в гърлото й. Бойците са натренирани, те вече са онази мечтана пружина, която не може да бъде спряна.
Щурмът завършва за една минута - люковете са избити, командосите нахлуват, ехтят изстрели. Бабаитът, посегнал на момичето, е застрелян, а другите трима са проснати и овързани на пода… България вече има своите червени барети.
източник: http://ntotkov.blogspot.com/2010/09/1981.html
Това важи не само за софийския началник - и край него, и над него - никой не бърза с конкретната работа. "Абе, тероризъм… Глупости. Видяха, че има такова нещо в Съюза и…" - пренебрежително кривят джуки всички. Ами да, в България такова животно нема. Да му мислят капиталягите… Едва през март 1980 г. в определената за целта казарма на УБО във Враня се появяват първите офицери. Кадровиците потриват ръце - такава възможност се отваря да "оправят" свои хора! Е, че имало изисквания - да са до 28 години, да не са по-ниски от 175 см и да покриват от раз теста на Купър - кой ще ти ги гледа… Малко ли критерии сме омачквали. Когато на 6 юни 1980 г. подполковник Ганчев най-после успява да събере 199 човека, както е по щата, косата му се изправя - и куцо има, и сакато. Но за корекция на баджанащината няма време. Шефът на СГУ се отърва елегантно от грижите по СОМП като го преподчинява на командира софийското мотоохранително поделение. Той потрива доволно ръце и ги включва в графика за дежурствата…
Подполковник Ганчев прави единствено разумното в тази ситуация - влиза при министър Стоянов и му казва: - Вие заповядахте да създам поделение, в което да служат бойци, преминаващи през огън и вода. И да побеждават навсякъде - по самолети, кораби и влакове. Да скачат с парашут, да плуват като риби, да се катерят по стени. Един да струва колкото сто обикновени бойци. Е, няма да стане…
ПЪРВАТА БИТКА
На 24 май 1981г. в 9.18 часа Специализираният оперативен милиционерски батальон е вдигнат по тревога за първата си реална акция. И веднага лъсва ситуация, която най-точно би била охарактерезирана с фразата "Царят е гол!" В определоното от норматива време от 200 човека се явават само 6 офицери и 42 сержанти. Тоест, едва 1/4 от целия личен състав. Това дори за едно кадрирано военно поделение е пълен провал и ако се случеше, биха падали глава до глава. А тук е невъзможно, защото трябва да се почне от министъра на вътрешните работи, защото той командирова по това време в Москва командира и началник-щаба на батальона за обучение в добилите вече опит в Афганистан съветски елитни спецподеления. Нарушен е елементарен военен принцип - винаги един от двамата да е на разположение. Тъжното е, че и останалите 3/4 от състава не са по бахчите си или на разходка по собствен кеф, а със заповед на шефа на СГУ са пръснати по улици и площади в София, за да охраняват ученическата манифестация.
Оказва се, че самото ръководство на МВР е "ликвидирало" елитното си поделение.
Командването поема заместник-началникът на щаба капитан Маринов. Той получава заповед да подбере група от 3 офицери и 22 сержанти. Запознават ги с обстановката: на летище Бургас е кацнал самолет ДС-9 на турските авиолинии, овладян от терористи.
Групата се снаряжава с щатното оръжие и малко след 13.00 часа излита за морския ни град със служебния самолет на военния министър Добри Джуров.
В Бургас вече е създаден оперативен щаб, който е започнал преговори с похитителите. Командирът е извикан и му е поставена първата бойна задача. Бойците се разполагат в Почивния дом на Министерството на отбраната в Сарафово и започват да навлизат в обстановката.
ДС-9 изпълнявал редовен полет от Истамбул за Анкара. Отвлечен е от трима души; на място към тях се присъединява симпатизиращ им пътник - войник от турската армия. Отклоняват полета и кацат в България. Искат незабавно освобождение на около 50 техни съидейници от затвора, откуп от 500 000 долара и публикуване на тяхно политическо възвание в няколко анкарски вестника. Държат се намахано и агресивно. Твърдо заявяват, че ако не бъдат удовлетворени исканията им, ще започнат да разстрелват пътниците с американско поданство. Ако и това не стресне и принуди турските власти да отстъпят, категорично обявяват, че ще взривят самолета с всички на борда. В процеса на разговорите пилотите успяват да осведомят нашите власти, че терористите имат два пистолета и разнасят някакъв пакет с военни щемпели, за който твърдят, че е адска машина.Бойците са разпределени в подгрупи, на всеки е поставена персонална задача. Започват от нулата - изучаване на района на летището - защото се оказва, че не го познават. А Бургас е едно от основните летища на българското въздухоплаване и това би трябвало да е направено отдавна, отдавна… Най-тъпото е, че СОМБ не разполага с никаква информация за отвлечения самолет. Стига се до абсурда бойците да се готвят за щурм, а нямат никаква представа за разположението на салоните, сервизните помещения, багажното отделение, люковете.За щастие, късно следобяд на летището пристига същият тип самолет, натъпкан с представители на турското външно министерство и много, много командоси. Истински, натренирани, подготвени. И познаващи ДС-9 до последното кабелче. Турците са категорични: никакви отстъпки. Преговори - докато се създадат условия за атака от командосите. И дават да се разбере недвусмислено, че при атаката пленници няма да се вземат.Естествено, някъде от много, много високо им отказват. Главният мотив е да не се пролива кръв. А всъщност мотивите били политически - идва класовият враг и избива на социалистическа територия прогледнали пролетарии… Позор! Пък и малко честолюбие - там, горе, шефовете на МВР дуят мускули, че и ние имаме специалисти по освобождаване на заложници и ще се справим.
Горките… Те още не разбирали, че имат Специализиран оперативен милиционерски батальон, но нямат обучени командоси. В интерес на общата работа турците скланят на нещо много важно за нашите бойци - допускат ги до техния самолет, за да го огледат и опознаят. За половин час двама офицери правят скици на отделните салони и отделения, пресмятат откъде биха могли да атакуват.Когато се връщат в Сарафово и започват да планират конкретно, разбират, че в схемите им липсват още много неща. Отново молят турците за допуск в самолета. Те великодушно им отпускат още 45 минути. С падането на нощта излиза наяве още един недопустим пропуск - групата не разполага с прибори за нощно наблюдение. Оперативният щаб пък прави друга глупост - вместо да ги остави да почиват, възлага на момчетата цяла нощ да охраняват двата самолета и главния ход на аерогарата. Нещо, което и десетина пенсионирани фатмака биха свършили идеално. Цяла нощ преговорите продължават. Към 22 часа терористите искат да бъде доставена храна на борда. Преоблечени като служители на летището двама офицери от спецгрупата отиват до самия самолет и разтоварват кашоните. Няколко часа по-късно отново се връщат и внимателно оглеждат самолета отдолу.
С малко данни и много фантазия ръководството успява да сглоби план за атака.
Междувременно бордовата радиостанция е отказала и оперативният щаб успява да склони терористите да изпратят свой парламентьор за преговори.
На разсъмване бойците сдават охраната на местни милиционери и се прибират за почивка в Сарафово. Едва полегнали, след час получават заповед да се приготвят за атака. Недоспали и уморени, са натикани в автобус , паркиран зад централната част на аерогарата. Денят е горещ. Акумулаторите на самолета се изтощават и климатиците спират. За кратко време температурата в салоните на самолета достига 40 градуса. Терористите нареждат да се отворят вратите, а към 10.00 часа изпращат симпатизанта си - войник до аерогарата да поиска зареждане на акумулаторните батерии и ремонт на радиостанцията.
Шансът е оценен от оперативния щаб правилно и заедно с техниците в самолета са изпратени и двама офицери от спецгрупата. Те наместват липсващите части от мозайката. Добиват и представа за психологическата обстановка - терористите са изнервени от ситуацията и разтревожени от забавянето на двамата техни преговарящи другари, мъжката част от пътниците пък е на крачка от бунт и саморазправа с похитителите си.
Около 12.00 часа агресивността нараства. Двамата в самолета вече са сигурни, че другарите им са задържани, че никакви преговори не се водят, че им се готви някакъв капан и поставят ултиматум: или изпълнение на исканията им, или започват убийствата. Нещо повече - всички пътници са заставени да напишат прощални писма до близките си. Оперативният щаб разбира, че е преиграл и съобщава, че връща парламентьора-терорист на борда. Другарят му, който е в пилотската кабина вижда как го качват на лек автомобил и изтичва да го посрещне на изхода. Останали извън контрол, пилотите се заключват в кабината и запускат двигателите. Самолетът бавно тръгва към пистата за излитане. Терористите се объркват. Страхът взривява пътниците - една част започват да скачат през отворените врати, друга се нахвърля върху похитителите. Проехтяват гърмежи. Единият терорист е обезоръжен и напълнен с олово от собствения му пистолет. Другият се шмугва в скачащата през люковете навалица…
От страна на оперативния щаб успяват само да наредят да се блокира пистата от пожарните автомобили.
Без заповед от никого автобусът със спецгрупата се насочва към самолета.
Командирът на групата даже не е там, а пред централната сграда на летището. Виждайки, че леката кола с парламентьора тръгва към самолета, съобразява светкавично и се затичва след нея. Шофьорът-милиционер го вижда и усещайки, че нещо не е наред, спира. Капитанът отваря вратата и сваля терориста по очи на асфалта.
Самолетът бавно допълзява до пожарните. От него продължават да скачат ужасени хора. Една част от бойците го обкръжават, други подгонват пътниците. Стрелят във въздуха, за да ги респектират и заповядват всички да легнат.
Пътниците разбират каква е целта и изпълняват послушно всичко. Един връща пистолета на ранения в самолета терорист; други посочват втория, кротко лежащ на асфалта. След това започват анализите. За съжаление, изводът е тъжен: България все още няма антитерористична част, подготвена да даде адекватен отговор на планиран и подготвен терористичен акт. Заповедта да се създаде специално поделение не прави командоси. Те се създават с много пот, ум и не накрая - пари. Държавата дава последното. Закупени са пистолети със заглушител, компактни картечни пистолети, револвери с възможност за стрелба със стоп-патрони и газови боеприпаси, светлинно-шокови гранати… Нарядите по линияна СГУ са спрени. Момчетата се трудят. Когато на 7 май 1983 г. четирима отвличат АН-24 от редовен полет София - Варна, МВР вече има командоси. Специализираният оперативен милиционерски батальон издържа изпита и с чест може да носи червените барети.
Терористите изискват промяна на полета до Австрия.
Оперативният щаб планира и провежда акция, която е чест за всеки мозъчен тръст и заслужава да влезе във всеки добър учебник по антитероризъм. Специалистите нареждат на пилотите да симулират полет към Виена. Самолетът се върти почти два часа из България и се насочва към Варна, в която осветлението е спряно. Малко след 20.00 часа преминават над Девненския канал и един от пилотите обяснява на нахаканите младежи, въоръжени с ножове:
- Това е Дунав, вече сме над Виена. Когато кацат на пистата, към самолета се насочва група командоси в "австрийски" униформи. Един от терористите се усъмнил, гледайки атлетичните мъже, сграбил стюардесата и опрял нож в гърлото й. Бойците са натренирани, те вече са онази мечтана пружина, която не може да бъде спряна.
Щурмът завършва за една минута - люковете са избити, командосите нахлуват, ехтят изстрели. Бабаитът, посегнал на момичето, е застрелян, а другите трима са проснати и овързани на пода… България вече има своите червени барети.
източник: http://ntotkov.blogspot.com/2010/09/1981.html
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. Главната епитимия на нашия век е търпението
2. само верността към Христа ще ни запази от печата на антихриста
3. И болката и радостта са дар от Христос или как лесният живот ни отдалечава от Христос
4. СВЕТО ПРИЧАСТИЕ
5. Захари Стоянов: „Не ви е чист косъмът, бай Аксаков!”
6. Клошарят и котето
7. Демокрация има в ада, а на небето - царство!
8. за суетнята
9. Молитва
2. само верността към Христа ще ни запази от печата на антихриста
3. И болката и радостта са дар от Христос или как лесният живот ни отдалечава от Христос
4. СВЕТО ПРИЧАСТИЕ
5. Захари Стоянов: „Не ви е чист косъмът, бай Аксаков!”
6. Клошарят и котето
7. Демокрация има в ада, а на небето - царство!
8. за суетнята
9. Молитва
