Езическият свят не устоя пред силата на Христовата любов. Но когато тя започна да намалява в сърцата на хората, езичеството отново оживя.

Християнството е религия на любовта. Бог Се открива на света като Любов. Християнството – това е жертвена любов. Бог утвърждава принципа на вечното битие като любов, Той принася Самия Себе Си в жертва. Това Тайнство – разпъването на Бога заради човека е довеждало до изумление и благоговеен ужас тези, пред които се откривала бездната на Божествената любов – безкрайна като самото съществуване.

В наше време също има гонения. Но съвременните гонения са по-лукави. Те не винаги са явни – по често целят проникване в самото съзнание на християните. Днес християнството започва да губи позиции сред самите християни. Превръща се във форма без съдържание, в дърво без плодове.

Свети Йоан Богослов открива преди деветнадесет века новото име на Бога. Това име е Любов. В последната Си беседа с учениците, Христос им завещава да се обичат един друг. Да пребиваваш в любов означава да пребиваваш в Бога. Любовта е тайнствения меч, който разделя учениците на Христос от учениците на други учители. Любовта е небесния огън, който трябва да преобрази човека. Без огъня на любовта душата ан човека остава хладна като труп. Свети Йоан Богослов, в края на земния си живот повтарял думите: „Деца, обичайте се едни други – това е всичко”.

Християнството е победило света с любов. Може да се каже и така: сърцето на езическия свят е било пленено и покорено от силата и красотата на любовта. Чрез съприкосновението с християнството светът на езичеството почувствал, че любовта е светлина и живот. Докато сърцата на християните горели от любов, Църквата била побеждаваща. Във времената на най-страшните гонения тя побеждавала своите гонители с любов, като така им откривала величието и тайнството на християнството.

Любовта е критерий за нашия живот. Истинската вяра се проявява чрез любов и милосърдие, които са така неотделими от нея, както топлината и светлината – от огъня. Когато се загубва вярата – тогава угасва надеждата и изчезва любовта. Затова тези, които нямат любов и мислят, че са християни – лъжат себе си. Тяхната вяра е илюзорна. Те си въобразяват, че са християни и последователи на Христос, но нямат главното – Дух Свети.

Езическият свят не устоял пред любовта Христова. Но когато тя започва да оскъднява в сърцата на хората, езичеството започва отново да оживява.

От какво оскъднява любовта сред християните? Началото на духовното падение и неговия край – е гордостта. Но гордостта е многовидна и многолика. Гордостта се прикрепва към самото добро – както някои хищни растения, които обвиват ствола на дърветата, хранят се с техните сокове и така ги изсушават. Гордостта поражда егоизъм и егоцентризъм – извратена любов на човека към самия себе си. Гордостта в религията приема формата на рационализъм и екстатичност. Гордостта ражда вяра в своя разсъдък, като в универсален инструмент на познанието, който се проявява чрез постоянно реформаторство. Гордостта може да се прояви в разрушаване на съществуващите структури като анархизъм, или, напротив, в централизация на структурите – империализъм и диктатура. Загубването на любовта се изявява при настъпването на душевна хладност и безразличие, надменност или насилие над другите.

Гордият гледа на хората като на оръдие за постигане на своите цели – най-често служи на своите страсти и човекът до него няма ценност за него. Гордостта ражда тирани и роби. Тя разделя и отчуждава хората. На гордия му се струва, че светът е създаден за него, че той е в неговия център, а около него трябва да се въртят останалите хора.

Християнското семейство като символ на деятелна любов, която възраства в служение един на друг би трябвало да бъде крепост на любовта. Но ако се случи така, че всеки член на семейството поиска да му служат, семейството ще стане поле на постоянна, невидима борба за власт и надмощие. Горделивият иска да получи повече от това, което дава и се оскърбява, когато другите не разбират неговото мнимо превъзходство. Затова катастрофално се разпадат семейства и остават след себе само парчета – своите разделени членове.

Хората вече не се радват един на друг. Близките не намират време, за да се видят един с друг. Християнинът започва да посреща християнските празници без духовна радост, сякаш изпълнява някакъв дълг. И ни се струва, че земята е покрита със сив, непрогледен дим.

Без любов умира човешката душа, затова съвременните хора, потопени в егоизъм са дълбоко нещастни. Самата религия без любов става чужда за сърцето и непонятна на душата.

Каква е причината за изгубването на любовта? – Това е глобален процес, път към духовна смърт. И това е най-голямата катастрофа през последните векове, особено в наше време, по-страшна, отколкото кръвопролитните войни и стихийните бедствия.

Защото настъпва разчовечаването на човека и той, венецът на Божието творение, престава да бъде личност и се превръща в обикновено същество. Изгубването на любовта, егоизмът и безразличието имат много причини. Нека се спрем на една от тях – красотата.

Можем да обичаме само прекрасното. Безобразното и уродливото можем да търпим, но да го обичаме не бива. Любовта и красотата са свързани една с друга. Възпитанието на хората и традициите, колкото и несъвършени да са те, имат в своята основа идеята да съхранят красотата и благородството на човешката душа. Традициите, обичаите, общественото мнение, високата оценка на целомъдрието, готовността към жертвеност – са били форма за съхраняване на любовта. Сега тези традиции се осмиват и разрушават, нравствените понятия се разглеждат като окови, в които е бил заключен като затворник човекът от изминалите векове.

Във всички времена са съществували грехове и пороци, но те са се оценявали като зло и болест, която разяжда човешкото общество. Сега грехът и порокът престанаха да възмущават хората, възмущава ги друго – осъждането на греха. За хората, живели непосредствено преди потопа в Библията е казано, че са станали плът, което би трябвало да означава, че у тях са изчезнали потребностите на духа, извратили са се чувствата на душата и на власт е дошла плътта: човекът е отъждествил себе си със своето тяло и затова е паднал по-ниско от всички същества, които живеят на земята.

Човекът изгубва красотата на своята душа, затова не може да обича, затова и другите не могат да го обичат. В човека са се настанили толкова много страсти, които го управляват! Страстите са уродливи – можеш да им се отдаваш, но не можеш да ги обичаш. Затова хората, изгубвайки красотата, изгубват и любовта. Дистанцията между хората се увеличава, емоционалната хладност прави света ни като гробище, в което обитават живи телом, мъртви духом хора.

Как може да се стопли изстиващият свят? Нима може да се живее в отчуждение и пустота? Ако искахме, бихме могли да почувстваме болката на другия, можем да стоплим душата си с неговата топлина. И да напуснем своята самота, осъзната и неосъзната, пустинната самота, която е страшното проклятие на нашия век. Трябва ни топлина, трябва ни любов, за да можем да стоплим поне своите шепи, поне шепите на хората, които обичаме. Християнството е вярата на любовта. Да вземем любов от Христос. | www.karelin-r.ru

http://www.pravoslavie.bg/%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%B8/%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8%D0%B7%D0%B3%D1%83%D0%B1%D0%B2%D0%B0%D1%82-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2%D1%82%D0%B0/#.U8BtcbEUeQE