Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.09.2014 11:48 - СВЕЩЕНОТО СЛОВО И ЧОВЕШКОТО ВЪЗПРИЯТИЕ
Автор: debeloto Категория: Други   
Прочетен: 840 Коментари: 0 Гласове:
1



Архимандрит Рафаил Карелин

 image

Проблемът за разбирането на Свещените Текстове е бил актуален винаги. Но в днешно време във връзка с изменението на манталитета и скалата на ценностите на съвременния човек, този проблем става особено важен, тъй като при некоректно решение води до трагични духовни грешки в живота на хората, или става средство за преднамерена манипулация на съзнанието.

 За правилното разбиране на Библията и патристичните (написаните от Светите Отци – бел. прев.) произведения е необходимо да се вземат под внимание редица условия, без които изучаваните текстове, а още повече фрагменти от тях извадени от контекста, могат да бъдат изтълкувани невярно и превратно. Тези условия са съвършено необходими за херменевтиката и екзегетиката (богословските науки за методите за тълкуване на Свещеното Писание, както и самото тълкувание – бел. прев.). Тяхното игнориране води богословието до хаос от частни мнения, догадки, предположения и евристики (откривателства) – напълно неприложими към Откровението. Още в античните и средновековни школи се е преподавал предмет, наречен „поетика” (в някои случаи наричан „граматика”), в който влизало изучаването на литературните жанрове и средствата на художественото, речевото изобразяване, особено на изучаването на тропите (троп - лит. – дума или израз употребени в преносен смисъл – бел. прев.) – иносказания, които давали възможност по-правилно и дълбоко да се разбере смисълът на произведението и езикът на автора, а също и да се възприеме текста в неговата цялост. Сега такъв предмет фактически не се преподава, ако не броим оскъдните указания в ръководствата по омилетика (богословската наука за проповедта – бел. прев.).

 Библейските книги и патристичните произведения включват в себе си всички литературни жанрове, а също и всички изобразителни речеви средства. Затова, за да се разбира правилно езикът на Библията и на Светите Отци, ни е необходимо отначало да се спрем на анализа на информационните и комуникативни възможности на човешката реч. Човешката реч представлява условна знакова система с многообразно смислово (семантично) съдържание. В различните контексти и морфологични структури едни и същи думи могат да изразяват неадекватни, а в някои случаи дори противоположни едно на друго понятия. Тази неопределеност, аморфност, разтегнатост, разлятост и условност на думата я прави гъвкава и пластична, способна да предава безкрайни отенъци и най-тънки нюанси на мислите и чувствата. Многозначимостта и многостранността на думата е подобна на цветовете на палитрата, от съчетанието и съединението на които се образуват различни цветови гами, тонове, полутонове и отенъци. Но тази пластичност на думата таи в себе си някаква опасност: тя я прави уязвима за различни манипулации и изкривявания. Трябва да кажем, че неправилната интерпретация на словесната символика е характерна за всички еретически учения. Освен семантичната многозначимост на думата (нейният потенциал), съществува също и многообразие на речевите средства на изображението, които се употребяват особено широко в този литературен жанр, който е прието да се нарича поезия. В древността под поезия се е подразбирала въобще художествената литература, а впоследствие тази дума е придобила по-тесен и специфичен характер.

 Сред изобразителните средства особено място заемат иносказанията, наречени тропи. Освен главното и пряко значение на думите, в литературата постоянно се употребяват думи в тяхната условност, относителност, второстепенно значение. Тук влизат: сравненията, метафорите, символите, метонимите, синекдохите, алегориите, хиперболите и т.н. Употребата на думата в относително, второстепенно значение, помага по-точно и ясно да се определи свойството на главното понятие чрез сходство и асоциативни връзки, а също и по-дълбоко да се включи в текста на речта и вътрешно да се преживее; тук информацията оживява и се обогатява чрез емоционален гносис (познание).

Трябва да отчетем, че всяко литературно произведение се отнася към определен вид и жанр, например, философия и химнография (Богослужебни текстове). Първата преимуществено оперира с понятия и идеи, а втората – с образи; философията се обръща към разсъдъка, химнографията преди всичко – към сърцето.

 Различните жанрове могат да бъдат точно определени, или, което се случва по-често, да имат смесен характер. При изучаване на литературните произведения трябва да отчетем стила на автора и неговия лексикон, които имат своите характерни, а в някои случаи идиоматични свойства (идиом – израз, чието значение не отговаря пряко на значението на думите, които го съставят, напр.: „на две, на три”, „от трън на глог” и т.н. – бел. прев.).

 Анализирайки текста, следва да намерим главната идея на произведението, неговата смислова линия, по която е построена речта на автора, да проявим спецификата и характера на изобразителните средства, а след това вече да се опитаме да определим и разкрием семантичното съдържание на текста или неговите фрагменти. Без филологичен анализ на езиковата тъкан на произведението са невъзможни херменевтиката и екзегетиката (методите за тълкувание и самото тълкувание). В старите ръководства по поетика и риторика подробно и дори скрупольозно са се изброявали и красифицирали видовете и подвидовете на езиковите средства за изобразяване, особено иносказателните. За съвременния човек такава тънка класификация може да се покаже плод на схоластическо мислене, дан на времето, средновековен манталитет, дребнава аналитичност преминаваща в игра на думи. Но всъщност, това е култура на мисленето, култура на обръщението с писмено слово, която дава ключ към разбирането на смисъла на произведението и условието за неговата правилна интерпретация.

 Днес в духовните и светски училища поетиката в най-добрия случай заменят с пособия по теория на литературата, които в сравнение с предишните ръководства, приличат на ученически буквари, но и на това не отделят полагащото се внимание.

 В днешно време катастрофално пада културата на езика, неразривно свързана с културата на мислене. Ако началото на философията е удивлението, то началото на богословието е благоговението. Сега става модно да се преподава богословие или да се разсъждава за метафизичните предмети с шеги и хихикане. В минали времена, богословските школи са се устройвали при манастирите, именно затова, че духът на аскетизма и молитвата е изострял вътрешната духовна интуиция на учащите се и им е помагал по-дълбоко да разбират същността на Православието. Библията и патристиката имат за свой главен предмет Божеството и невидимия свят на вечните духовни същества и същности, които лежат зад пределите на сензорните чувства (чувствата породени от физическите сетива – бел. прев.), на аксиоматичното възприемане (възприемането по задължение – бел. прев.) и плоския рационализъм. Към тайната се приближават чрез символ, както чрез посредническо гностическо звено (чрез някакво друго рационално знание, което да им помогне да разберат това, което може да се разбере само чрез мистично преживяване – бел. прев.). Чрез иносказания, сравнения, метафори и т.н. е по-лесно да се изрази тайнствеността на свръхестествения свят, и той отчасти става имаментен (присъщ, достъпен) на нашето съзнание.

 Езикът на Библията, патристиката и химнографията се отличава с богатство на изобразителните средства. Преподобният Иоан Дамаскин в книгата си „Точно изложение на Православната вяра” е посветил цяла глава на въпроса за това, как трябва да се отнасяме към веществените образи и сравнения употребяеми по отношение на Божеството и Неговите действия. Преподобният Иоан Дамаскин учи, че казаното от Бога метафорично, следва да се разбира възвишено и духовно. Буквалното разбиране на символите и метафорите в описание на Божеството, може не само да изкриви и профанира смисъла на Библията, но да доведе до ереста на антропоморфизма (тоест до буквално възприемане на Бога като на същество физически подобно на човека, от което следва, че „Божията ръка” не е Божият промисъл, а някаква огромна ръка подобна на човешката, напр.).

 В днешно време рационалистите все по-често прибягват до свещената символика и нейното осмиване чрез съзнателно смесване на буквалното и относителното значение на думите, пряката и метафоричната реч, - тоест правят противоположното на това, което изисква от екзегета (тълкувателя) и богослова преподобният Иоан Дамаскин. Многомерните символи рационалистите превеждат в едномерни понятия, при това от семантичните значения избират най-вулгарните. На тези методи постоянно се позоваваха агитаторите на атеизма, разчитайки на невежеството на аудиторията, за да превърнат чрез това свещената поезия на Библията в някакъв шарж или анекдот.

Библията и патрологията могат да се разберат, само ако се намираме в една традиция с тях, като че сме на една духовна вълна. Религиозното възприятие е основано на особени религиозни интуиции; християнската вяра не е пасивно подчинение на авторитета, а познавателна сила, която дава душа на вътрешното озарение и опитните доказателства на истинността на християнството. Вярата чрез духовен опит се превръща в самоочевидност.

 Традицията приближава човека към правилното разбиране на творенията на Светите Отци – това единно русло, по което тече реката през вековете и хилядолетията от извора до устието. Тази традиция не е само екзегетическа приемственост, която също е необходима, но е и стил на целия човешки живот. Разбирането е неразривно свързано с преживяването, а преживяването – със съществуванието. Затова екзегетиката има отнологични (същностни) основи в самия образ на човешкия живот. Ако Библията се разбира чрез творенията на Светите Отци, то Светите Отци се разбират чрез изпълнение на евангелските заповеди. Религиозното познание определя нравствения живот, а нравствения живот разширява границите на духовното постижение.

 Значителна част от термините, които се употребяват в православното богословие, е било заимствано от езическата философия, а някои – от западната теология. Но заимстването не е било механично; термините не са присаждани в Православието, като растение от друго поле. Те са подлагани на преосмисляне, уточнение, диференциация (разграничение от други термини); в тях се е влагал нов смисъл. Може да се направи сравнение: както човекът, който се въцърковява и външно остава същия, но вътрешно се преобразява и става ново същество, така и термините, въцърковявайки се чрез Светите Отци получават качествено ново съдържание. Един и същи термин в Православието и в инославието, без да гледаме на вербалното тъждество (на това, че се изговаря по един и същи начин), има различно звучене.

 Свещеното предание не еволюира, не идва от простото към сложното, то е тъждествено на самото себе си. Но преданието се разкрива в богословието, и в това отношение терминологията претърпява определени изменения. В различните исторически периоди едни и същи термини са могли да носят неадекватна семантична натовареност (различен смисъл), затова екзегетиката е длъжна да се обръща към историческата лингвистика.

 Всеки автор има свой стил, лексикон на най-употребяваните думи, и средства за изобразяване, характерни за него, затова мисълта на автора става по-ясна чрез сравнение с паралелни места в неговите съчинения. Например, у преподобния Ефрем Сирин езикът изобилства с политически образи и е обърнат преди всичко към емоционалния свят на човека.

 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: debeloto
Категория: Новини
Прочетен: 454340
Постинги: 269
Коментари: 210
Гласове: 438
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031