Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.09.2014 19:45 - ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ОПАСНОСТИТЕ НА МОДЕРНИЗМА
Автор: debeloto Категория: Други   
Прочетен: 468 Коментари: 0 Гласове:
1



Архимандрит Рафаил Карелин

Историята се повтаря. Тази мисъл е изразена с огромна сила в ярки образи в книгата Еклисиаст; тя като лайтмотив пронизва тази безсмъртна философска поема.

Тези тенденции, които се забелязват в съвременния църковен живот, са сходни с процесите, които са се развили в допирната точка на католическия ренесанс със зараждащия се протестантизъм. Лутер декларативно е изисквал да се борят с католическия плен, а завършил с това, че е унищожил остатъците от църковното Предание, което все още се е съхранявало на Запад и, образно казано, напукания вече олтар разбил с чук и кирка на малки части, които захвърлил като ненужна смет. Ранният протестантизъм е призовавал хората да преминат от (римо)католическия формализъм към вътрешния живот на духа, да се върнат към Светите Отци. Но мистиката, откъсната от Преданието и традицията, неизбежно се изражда в теософия и атеизъм. Лутер искал да противопостави на схоластика Тома Кемпийски психологическия мистицизъм на Августин, съгреваем от искрено религиозно въодушевление, но е изкривил и извратил учението и идеите на Августин така, че ако ипонийският епископ би имал възможността да прочете Лутер, то би видял дори не свое мъгляво отражение, а безобразното лице на Квазимодо.

 Защо опитът на реформаторите да реставрират Древната Църква според учението на Светите Отци е претърпял съкрушителен крах? Защото между техния живот и Светите Отци е лежала даже не граница, а непроходима пропаст. За да разберат те Светите Отци, е трябвало да живеят в техните традиции, да мислят с техните не само философски, но и духовни категории, да очистват сърцата си с аскеза, да се подхранват с тайнствата на Църквата. Лутер е отхвърлил всичко това като ненужно и второстепенно, надявайки се на силата на собствения си интелект. Той не е разбрал, че без черупка не може да има ядка, че пшениченото зърно не може да израстне без обвивка и, отхвърляйки стила и правилата на живот на Светите Отци, се е оказал в пустота сам със себе си, с чувства неочистени от груби страсти, необуздан ум, твърда, но дръзка воля.

 Тази на нищо неоснована самоувереност, несублимирана страстност (тоест неизразходвана в друга посока – бел. прев.), странно съчетание на критицизъм с мечтателност, са довели протестантството до духовно самоунищожение. На негова почва, по-вярно, на неговата безпочвеност, е израстнал немският идеализъм, приличащ на агонията на религията, на умствена и духовна капитулация. Бихме казали, че немският идеализъм представлява сам по себе си мрачна карикатура на християнството, а по-нататък пътищата се пресичат: гностицизъм с неговите демонически разклонения, или пошъл позитивизъм.

 Сега отново се надават гласове – да се освободи Православната Църква от католическия плен, да се върне към Светите Отци. Тези резки слова могат да предизвикат горещо съчувствие у тези, които не разбират какво се крие под тях, а всъщност това е демагогия и популизъм, като подготвителен период на борбата против Православието. Първо, никакъв католически плен на Православната Църква не е имало. Някои латински термини, взети в богословския език, са били преосмислени и са получили ново православно съдържание; но нали такива лингвистични заимствания са съществували винаги. У Светите Отци виждаме присъствие на езическа терминология, използване на работите на Аристотел и платониците. Но тези термини, категории и съждения са били въцърковени: те са обогатявали езика, помагали са по-диференцирано да се определя догмата, служили са за средство за общуване и осведомяване. Тези термини и понятия са били не само преосмислени, но и развити от Светите Отци, подобно на това как диворастящ клон се увива около плодоносното дърво и расте с него.

 Тук популистите искат да играят на религиозните чувства на православните, които напълно обосновано се опасяват от (римо)католическа експанзия и проникване. При това, православната семантика на латинската дума се заменя с нейната етимология. В руския език има значително количество думи заимствани от други езици, включително монголски, да не говорим за гръцки, латински, немски, но те са влезли в плът и кръв в руския език, слели са се с него, и са станали част от разговорната реч. Затова позоваването на латинските заимствания трябва да отчита новото звучене на тези езикови фонеми в Православието. Преподобният Иоан Дамаскин в „Философските Глави” ползва трудовете на враговете на християнството, на неоплатоника Порфирий, но, образно казано, завладява арсенала на противника и го заставя с неговото оръжие да служи на Църквата.

 През ХVІІІ-ХІХ век са били времената на разцвета на богословието в Русия. Те са украсени с такива имена като свети Филарет митрополит Московски, Филарет Киевски, Инокентий епископ Пензенски и т.н. Защо те не са говорили за католически плен? А към края на ХІХ столетие са се раздали призиви за освобождение от католико-протестантския диктат, като от вавилонски плен, в който са пребивавали православните богослови като иудейските левити. Колко велики подвижници са дали ХVІІІ и ХІХ век; да не би тяхната религиозна интуиция да е била толкова притъпена, че те не са чувствали чуждоземното проникване в богословието, или не са имали достатъчно християнска отговорност, за да излязат против антиправославната агресия? Светите Филарет Московски и Инокентий Пензенски са виждали надигащата се опасност от страна на протестантската теософия – това, което заплашва съвременното богословие.

 В борбата с католицизма православното богословие се съсредоточава върху принципни положения на католицизма засягащи догматиката, а не на лингвистични форми. Ще си позволим да приведем мнението на един от съвременните изследователи на философията на Изтока Сагаев. Той пише: „В основата на всяка светогледна система лежи определен категориен апарат, знанието на който служи за ключ към разбирането на дадена философска или религиозна доктрина. Но да се придобие този ключ, като правило се удава само тогава, когато изучаемата система е разбрана и изяснена. Защото от епоха до епоха, от една система на възгледи до друга (и в пределите на същата тази система на различните степени на нейното развитие) понятията се изпълват с различно съдържание, а семантичната еволюция на обозначаващите термини понякога води дори до това, те на известен етап да придобиват смисъл напълно противоположен на първоначалния. Оттук (следва) и важността на контекстуалното изследване на понятията, конкретизацията на съдържанието на обема, изяснението на техните изменения, които те са претърпявали в хода на своето развитие”.

 Бодрият призив „Към Светите Отци!”, повтарящ бойния вик на реформаторите „Към Древната Църква!”, които са се хванали за мечовете и трошат светите престоли, няма в себе си реално съдържание. Творенията на Светите Отци могат да бъдат прочетени само в руслото на единният живот с тях. Словата на Светите Отци са символи, които скриват под себе си дълбочината на Православието. Без живот според Светите Отци, без аскетика в монастирите или в света, тяхната интерпретация ще се окаже лъжлива. И фразите, изтръгнати от светоотеческите творения, несвързани от вътрешно единство, ще се окажат оптическа измама.

В предишните времена в духовните академии, не само християнските, но и езическите, са се преподавали поетика и риторика, където са се изучавали възможностите и средствата на изображенията на философския и художествения език: проти и метонимии, метафори и символи, без което екзегетиката и херменевтиката въобще са невъзможни.

 У някои от съвременните богослови екзегетическите принципи или отсъстват поради незнание или умишлено се игнорират. От светоотеческите текстове варварски се отпарят цитати, понякога даже част от фрази. След това по пътя на монтажа те се вмъкват в тази система, която е била създадена вече априори, като в „прокрустово ложе”, при това, църковното Предание се игнорира, като че ли не е съществувало въобще. На богословието на миналите столетия всеки съвременен богослов-модернист гледа от висотата на Айфеловата кула. Поетът Балмонт е писал: „А съм изискаността на руската мудна реч. Пред мен другите поети са предтечи”. А тук вече става дума не за предшественици и предтечи, а за противници, с които трябва да се борим по пътя на лъжата и профанацията, което например е правел съвременния патролог архиепископ Василий Кривошеин по отношение на Символическите книги („догматическите Послания на източните Патриарси”), в които се е въплътило църковното Предание, потвърдено от всички източни патриарси и техните синоди. Затова призивът за завръщане към Светите Отци, съединен с игнориране на църковното Предание и богословската традиция, е, както и протестантството, богословски илюзионизъм, който може за завърши с това, с което и протестантството – с екзистенциален индивидуализъм и теологична анархия. И това не е последният етап.

 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: debeloto
Категория: Новини
Прочетен: 454314
Постинги: 269
Коментари: 210
Гласове: 438
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031