М. Стоядинов и К.Янакиев

 

 „Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто - зло, тъмнината считат за светлина, и светлината - за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото - за горчиво!“

Ис. 5:20

Тежко и досадно занимание е всеки път да прилагаш изкуство и усилия да изопачаваш злото, за да го представиш като добро и да почерняш доброто, за да го представиш като зло. Затова съвременните либерални богослови са изнамерили способ, с който този въпрос да бъде решен окончателно: да се премахнат трайните и неотмирни по произход очертания на доброто, та да не може то да се различава от злото.

Ако трябва да бъдем точни – въпросните богослови нищо ново не са измислили. Появата на либерализма се отнася от повечето изследователи към времето на буржоазните революции от ХVІІ и ХVІІІ век, но неговия ясен предобраз можем да съзрем още в райската градина. Какво прави Бог, когато дава на нашите прародители заповедта да не ядат от дървото за познаване на добро и зло? Той поставя очертания на доброто, очертания на любовта, очертания на богоугождението, богоуподобяването и обожението. Ограничава, значи, свободата на прародителите. Имало много и всякакви дървета в рая, но от едно от тях те не бивало да ядат.

А какво направила змията, тоест дяволът? Дарил „свобода” на прародителите. Премахнал очертанията поставени от Бога и придружил своята псевдоблага вест с хула към Онзи, Който поставил тези очертания, обявявайки Го за тиранин, у Когото няма любов, а напротив – има злоба и завист. Оттогава нататък сатанинската проповед е все с това съдържание: удържащият човешката воля от зло и подтикващият я към добро, тоест ограничаващият свободата, е зъл (дявол), а разкъсващият веригите, премахващият бариерите, даряващият свобода е добър (Бог).

Същото правят и днешните либерални богослови - съработници на древната змия. Те се борят за окончателното премахване на очертанията на доброто и злото, истината и лъжата, както и на границите помежду им, а онези, които ги изобличават, са обявявани за „фанатици“, а вече дори и за „антихристи“.

Да разгледаме два конкретни случая на либерален агитпроп сред църковния народ:

1. Как разрушаването на основите на вярата се представя като проявление на автентична и истинска християнска вяра

В беседа на тема „Автентична и фанатична вяра“ проведена в „Къща за птици“ в София един от участниците - преподавателят по догматическо богословие в Православния богословски факултет при Великотърновския университет доцент д-р Мариян Стоядинов запозна аудиторията с теоретичен модел, изграден върху две основни понятия: вяра, която се изповядва и вяра, която се изпълнява.

„Съществува дилема между вярата, която се изповядва и вярата, която се изпълнява. Вярата, която се изповядва, е нещо качествено различно от вярата, която се изпълнява. Вярата, която се изпълнява, е свързана с ясно разписани правила, с ясно разписани граници, със своеобразни охранителни мерки, какво да не се престъпва в тези граници и с хора, които следят да не се престъпват границите.“^[1]

Сравнително бързо лекторът си дойде на думата, като се има предвид, че днешните академични богослови в своите беседи и публикации обикновено поднасят на аудиторията си един силно динамизиран словесен разтвор, в който нищожно по количество и качество идейно съдържание се предлага в огромни по дебит словесни потоци. Тъй като цялата беседа повече или по-малко се състоеше в импровизации върху зададения от лектора модел, ще се спра само на него.

Да разгледаме в какво се състои моделът на доц. Стоядинов: Вярата, която се изпълнява, тоест вярата, допускаща и предполагаща правила, граници, охранителни мерки и контрол, е вяра патологична, фанатична и неавтентична. Според казаното от модератора Костадин Нушев в началото на беседата, такава вяра е проявление на ревност не по разум. А вярата, която се изповядва е, разбира се, вяра здрава, а не патологична, толерантна, а не фанатична и несъмнено съвсем автентична.

Тук логично според схемата би трябвало да последва допълнението, че такава вяра е проявление на ревност по разум. Вместо това прозвуча общолибералното твърдение: такава вяра е проява на свободата на човешкия дух, пред която свобода дори Сам Бог благоговее. Тоест не беше дадена разумна алтернатива на неразумната ревност. Казаното от св. ап. Павел за ревността не по разум бе използвано колкото да се компрометира изобщо ревността по правдата и истината, за да може вместо нея да се наложи лелеяната от либералите и модернистите религиозна индиферентност, пълна независимост на възгледите и свобода от какъвто и да било контрол.

Интересно какво би казал преподавателят по догматическо богословие, ако някой от присъстващите го беше запитал дали би включил тази своя концепция в един систематичен курс по догматическо богословие и как би съчетал неговото съдържание с православната догматиката въобще, тъй като по принцип такова съчетание на практика е невъзможно.

Ако ставаше въпрос за вяра изобщо, то тогава всякакви концепции биха били възможни. Ако става въпрос за Православна вяра обаче, тогава вече можем да говорим не за каква да е вяра, а за вяра, на която е присъща конкретност и определеност.

Още от древност първият въпрос по време на изповед към каещия се от страна на изповедника е бил „како веруеши“. Не просто в Кого вярваш, а как точно вярваш. Това ясно показва, че правилата, границите, охранителните мерки, контролът са неизбежна необходимост за запазване и изповядване на вярата. Господ даде власт на свещенослужителите да връзват и да развързват и то така, че каквото свържат на земята, да бъде свързано на небето; и каквото развържат на земята, да бъде развързано на небето (срв. Мат. 18:18). А сега идва някой като доц. д-р М. Стоядинов, който заявява, че великодушно слага край на всичко това и че отсега нататък той щедро ще развързва и ще позволява всичко.

Тук обаче концепцията на М. Стоядинов се разпадна. Впрочем тази концепция е разпадната по начало. Ако използваме неговата терминология, трябва да кажем, че в неразпаднатата и цялостна концепция на Православието вярата, която се изповядва и вярата, която се изпълнява пребивават в неразлъчно единство и такова разделение изобщо не съществува. Вярата има съвсем точни очертания, за неразривността на които се грижат поставени от Господа лица. В Православието не говорим просто за изповедание на вярата, а винаги за точно изповедание на вярата. Именно точното изповедание на вярата е Православие, а не изповядването на някаква вяра, оставена безконтролно да се променя по форма и съдържание. Надявам се преподавателят по догматическо богословие да има известна представа от труда на преп. Иоан Дамаскин „Точно изложение на Православната вяра“.

Изобщо стремежът към точност на изповеданието на вярата е неизменен стремеж на православното църковно съзнание. Няма ли го стремежът за точност на вярата, няма и Православие. Концепция, в която „вярата, която се изповядва“ се противопоставя на „вярата, която се изпълнява“ по недопустим начин разсича вярата на две, противопоставяйки едно на друго двете проявления на вярата. А концепцията, определяща „вярата, която предполага правила, граници, охранителни мерки и контрол” за „фанатична и неавтентична”, е недостоверна и църковната история на Вселенските събори безусловно го потвърждава. Ако цитираният преподавател по догматика си позволява концепции като горните, значи не е наясно с основната понятийна база, с която борави неговата дисциплина и трябва незабавно да се преквалифицира в преподавател по софистика или отново да седне на студентската банка, но този път в новооткритата Православна Духовна академия в Пловдив.

Очевидно е, че ни се представя някакво ново богословие, в което отсъстват базови понятия като канон (мярка, стандарт) и орос (определение). Впрочем те не биха се и вписали в това богословие при положение, че определят ясни граници, за нарушаването на които се предвиждат определени санкции, крайната от които е отлъчване от Църквата. Какъв ужас - правила, граници, охранителни мерки, контрол...

Друго, което направи впечатление в беседата е, че участниците в нея някак си се чуждееха от самия термин Православна вяра. Впрочем това беше заложено в темата на беседата - „Автентична и фанатична вяра“, а не „Православна и неправославна вяра“. Но даже при това положение несъстоятелността на концепцията на доц. Стоядинов е повече от очевидна, тъй като при липсата на всякакви определения и критерии, на „правила и граници“, няма никакъв рационален начин за различаване на автентична от неавтентична вяра. Пълната липса на „правила и граници“ говори не за автентична вяра, а за ново, отворено съзнание (в духа на окултизма и Ню Ейдж), за съзнание, разкрито за всевъзможни влияния и всякакви заблуди. Не случайно още в началото на видеото от беседата бе изведен като лайтмотив именно този откъс от изложението на М. Стоядинов, в който той като единствен критерий за определяне на автентичността на вярата (е, има все пак някакъв критерий) посочва... личната интуиция. Вкусна примамка за невежия в духовно отношение българин, който само това и чака.

2. Как антихристът ще съди света вместо Христос

За да подпре хора на либералите в него басово се включи и проф. Калин Янакиев със статията си Фрагменти срещу едно „зло” християнство, публикувана в Култура.бг и тутакси препечатана в цитаделата на антиправославния фанатизъм Двери.бг.

С тази статия проф. Янакиев блестящо потвърди афоризма, че „за да си глупак не е необходимо непременно да си професор, но помага.”

От статията му научаваме, че не Христос, а антихристът щял да дойде в края на времената, „за да осъжда света“ и да „говори силно и точно срещу греха“. Интересно чие откровение е чел проф. Янакиев, защото в Откровението на св. Иоан Богослов пише точно обратното.

Нищо такова не споменават и светите отци. Например св. Иполит Римски пише, че антихристът ще се яви „като агнец, бидейки отвътре вълк“.^[2] Тоест публичната изява на антихриста ще бъде съответстваща на този образ. Как ги прозря Калин Янакиев тези пламенни възвания срещу греха?

Антихристът, както учат освен това светите отци, ще бъде велик прелъстител и затъналото в грехове и сладострастие човечество възторжено ще го последва. Колцина днес откликват на Христовия призив: „Покайте се, защото се приближи царството небесно” (срв. Мат. 3:2, 4:17)? По силата на каква логика в антихристовите времена ще е по-различно? Нима не виждаме как днес човеците се теготят от проповеди, изобличаващи греха и ги считат за тежки? И как може да очакваме във времена, в които вярата ще оскъднее до критичния минимум, по думите на Самия Спасител (Лк. 18:8), човеците да се съблазнят от подобна проповед?! Напротив при такава покайна проповед човеците набързо биха разпнали и антихриста, а това, съгласете се, ще представлява преждевременен провал за неговата доморазрушителна мисия.

Психологически много по-целесъобразно би било човечеството да бъде съблазнявано с човекоугодие, хуманизъм, либерализъм и със сладки приказки за любов. То и сега се съблазнява от тези неща и няма как изведнъж най-неочаквано за същото туй човечество да се окаже страшно съблазнителна и приятна за слуха му една строга и изобличителна проповед. Да, такава проповед в края на времената ще има, но не антихристът ще я произнася, а пророците Енох и Илия. И заради тази си проповед те ще бъдат убити от антихриста, а „жителите на земята ще се зарадват за тях и ще се развеселят; и ще си пратят дарове един другиму, понеже тия два пророка ще са измъчвали живеещите на земята” (Откр. 11:10). Ето колко противна за хората от последните времена ще бъде една изобличаваща греха проповед.

Христовият Предтеча проповядваше покаяние, също както и Самият Христос. Единомислени ще бъдат и антихристът с неговите предтечи. А какво ще проповядват антихристовите предтечи според Писанието? „Ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха“ (2 Тим. 4:3). Следователно антихристовите предтечи ще проповядват, че любовта (няма значение коя) е божествена, а правдата демонична, че духовният пост е всичко, а телесният – нищо, че грехът не е грях и беззаконие, а болест, и други подобни пленителни и съблазнителни, но неверни неща. Тези предтечи много ще внимават да не вложат нещо странно в човешките уши, а само такова, което ще е приятно за тях. А сега на амвона се изкачи Калин Янакиев и се зае да ни убеждава, че при идването си антихристът ще презре така старателно обработените люде и напук на своите предтечи ще започне да проповядва покаяние!

Обзет от гневно вдъхновение професорът не се е сдържал в апокалиптичния си опус наред с антихриста да забърка и зилотите. „У всеки зилот дреме един малък, мъничък „антихрист”, размахва пръст митарят Калин Янакиев и приписва на зилотите ето такива мисли: „Ето го тържеството, че най-сетне можем, можем да превърнем Христос от Спасител (Който не можехме да използваме като оръжие) в Съдия (Който обаче можем)“.

Ужасно наистина. Хора, които трансформират Христос от Спасител в Съдия! Дали специално за проф. Янакиев да не заличим седмия член от Символа на вярата, в който за Спасителя пише: „И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви“. Христос дойде веднъж и то наистина за да спасява, а не да съди, но това беше при Неговото първо пришествие^[3]. При второто обаче ще дойде като Съдия^[4].

Изобщо такива фантастични апокалиптични концепции като горната може да се родят само в едно похабено от дългогодишна умозрителна кабинетна дейност съзнание. Може би е време професорът да излезе в пенсия и да си почине...

За протокола само ще направим кратък преглед и на останалото съдържание в разглежданото съчинение:

а) химн на либерализма

Сблъскваме се със следното авторово прозрение: „Защото „либерализмът” е и грехът, но и зренето на този грях“, последвано от куп други все в този дух тези и антитези. Либерализмът обаче отхвърля самото понятие за грях. В либералното богословие това става посредством подмяната: грехът не е грях, а болест, следователно по определение няма как самият либерализъм да бъде „зренето (виждането) на този грях“.

б) ода на русофобията

Поредната. Няма ли да смени плочата, че вече стана банален? Обвинения на руснаците в триумфализъм. Кой е виновен, че блудната Америка дотолкова се срина във всяко едно отношение, че в сравнение с нея Русия се открои като истински колос във всеки един аспект - духовен, нравствен, социален, икономически и политически.

в) етюд относно гейовете и правото им на погибел

За хомосексуализма професорът, без много да му мисли, заявява: „Но това е порокът, от който, ако си свободен, нямаш никаква заслуга, че си свободен от него. Напротив, ако го имаш, дори да искаш да го нямаш, би могъл само да искаш да го нямаш“.

Лъжа. Ако наистина „искаш да го нямаш“ този порок, би могъл не да си стоиш с искането, а дейно да поискаш да го нямаш от Онзи, Който е обещал: „Искайте и ще ви се даде“ и да го получиш (нямането на порока), понеже писано е: „За Бога всичко е възможно“. Твърдения като това на професора може да изглеждат много хуманни, но всъщност са убийствени, защото затварят хомосексуалиста в пълна безизходица, тласкайки го към упорство в греха и отчаяние.

„Би могъл само да искаш да го нямаш“. Излиза, че нищо не може да се направи по въпроса. С един куршум Калин Янакиев уби Бога и (само)уби човека. Ето го доведен до край либералният постулат „грехът не е грях, а болест“, при това неизлечима, според религиозния философ, за когото не Бог, Който ни избави от греха, проклятието и смъртта, а грехът е всемогъщ и всепобеждаващ. Дано никой не вземе на сериозно творчеството на проф. Янакиев, защото това може да му струва живота.

Зависимост между закона и любовта – истини и лъжи

И доц. д-р Мариян Стоядинов и проф. Калин Янакиев учат, че този, който държи на закона, правдата и истината, с тази своя принципност и „тесногръдие“ убива любовта. Следователно трябва да изоставим закона, правдата и истината, за да запазим любовта. Съответно тези, които държат на закона, истината и правдата, са наречени законници, книжници и антихристи. Но в Свещеното Писание пише не само че ще оскъднее любовта, а пише и защо ще оскъднее: „Понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта“ (Мат. 24:12). Ето значи каква е връзката между закона и любовта.

В Писанието е посочена зависимостта: колкото по-малко закон (или повече беззаконие), толкова по-малко любов. А доцентът и професорът казват точно обратното: колкото по-малко закон (или никак), толкова повече любов, защото законът пречи на любовта и я потиска. Според Писанието обаче именно беззаконието пречи на любовта. По такъв начин, следователно, биваме тласкани към беззаконие.

Ето защо единствената защита срещу либералната агитация и пропаганда е твърдото и неотклонно придържане към догматите, каноните и уставите на Църквата, както и преследването с всички позволени средства на враговете на закона, като такива, които са врагове и на любовта.

Ще ни наричат тирани и фанатици, но какво от това?

Думите на престъпващите закона не струват и пукната пара!

Прот. Божидар Главев

 

[1] Виж минута 2:25 от видеото.

[2] Свящмучк. Ипполита, епископа Римского, Слово о Христе и Антихристе.

[3] Срв. Иоан 3:17.

[4] Виж Мат. 25:31 и нататък.

източник: http://www.budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1171:2015-05-04-14-32-59&catid=68:2013-09-23-20-11-48&Itemid=181

 

Свободата винаги в е в рамките на Божият закон и принципи. Абсолютна свобода значи хаос, а хаосът е несъвместим със животът. Когато няма закони които да поддържат порядъкът на който разчита животът.
Либерализмът е култ към смъртта и хаосът на хора с нихилистичен мироглед и които не обичат животът. Тези хора не са в състояние да дадат нещо полезно на другите и себе си. Тяхната единствена цел в живота е да угаждат на егото и суетата.

Законът пречи не на любовта а на плътските страсти. Законът пречи на тези които искат да вършат беззаконие. Те искат да направят обществото толерантно към беззаконието им. Затова лансират митологията за еволюцията и такива либерални идеи, които да намерят топъл прием в слабите духом , които не могат да носят отговорност в този живота и да се грижат за други хора. Либералните идеи намират благодатна почва във хора които не обичат живота.

много добре написано, особено, "че законът пречи на плътските страсти".

" Беззаконието пречи на любовта. По такъв начин, следователно, биваме тласкани към беззаконие."
Поздрави за постинга!