Глава двадесет и четвърта

Примерът на Закхей

            Подобно на Закхей, ти си се покачил на дърво, за да видиш Господа (Лука 19). Направил си това не само със силата на мисълта и не само мистически в душата си. Ти си човек и имаш плът; затова подобно на Закхей, си се възползвал от телесните си сили и възможности, за да се издигнеш от земята. Ако си направил това, обмислено и с трезва преценка, със съзнание за теглото и ограничеността на твоето тяло, но без страх, безразсъдство или външна показност, то ти си имал щастието да се издигнеш толкова, че да можеш над главите на хората, т.е. над твоите плътски страсти, да видиш блясъка на Този, Когото си търсил.

            Ти ще забележиш, че от момента, в който си започнал да придобиваш по-ясно усещане за собствения си мрак, ти няма да бъдеш така привличан, както преди, от развлеченията и обществения живот. Тогава ще доловиш слабата светлинка на твоето вътрешно „аз“ в изначалната му същност. Може би си мислел, че сърцето ти е подобно на лодка без гребци, полюшваща се безцелно и безсмислено като орехова черупка; но сега плаването е получило смисъл и цел, и това вече е хубаво. Ти си все същата малка лодка в необятното море; ако си пътувал в правилната посока, то едва сега виждаш ясно колко си слаб и малък.

            „Бог ни изпреварва във всичко, веднага щом види нашата готовност“ – казва архиепископ Теофилакт Български. Христос е казал на Закхей: слез по-скоро, което означава смири се, защото днес трябва да бъда у дома ти (Лука 19:5). Под дом тук трябва да се разбира сърцето. Наистина – казва Господ – ти си се изкачил на дървото и с това си победил някаква част от земните си страсти, защото си искал да Ме видиш, т.е. искал си да Ме срещнеш на път към твоето сърце. Но сега бързай да се смириш, не стой там и не мисли, че си по-добър от другите, защото Аз пребивавам в смирено сърце. И той бързо слезе и Го прие с радост (ст. 6).

            Закхей, началникът на митарите, приел Христос и първото, което направил, било да раздаде всичко, което имал. Половината си имот дал на бедните, а останалото използвал, за да върне четворно на тези, от които бил взел в повече. И този е син на Авраам (ст. 9) – той чул гласа Господен и излязъл от своята земя и от своя дом (Бит. 12:1), където господствал егоизмът и страстите.

            Закхей знаел, че сърцето, приело Христа, трябва да бъде освободено от всичко друго: то трябва да се откаже от всичко, придобито по неправеден път, от похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска (1 Йоан 2:16). Той разбрал, че богатият днес, ще бъде нищ там. Да бъде материално богат означава да бъдеш духовно беден – казва св. Йоан Златоуст, защото ако богатият не беше толкова беден, той нямаше да е толкова богат.

            „Както е невъзможно да се съедини здравето с болестта, така е трудно да се съгласува и любовта с богатството“ – свидетелства св. Исаак Сириец. Защото този, който обича своя ближен, безусловно раздава всичко, което има; такава е любовта по своята природа. А без любовта е невъзможно да се влезе в Царството Божие. И Закхей осъзнал това.

            Колкото по-малко притежаваш, толкова по-прост ще е твоят начин на живот. Всичко излишно е изхвърлено и сърцето се съсредоточава. То малко по малко навлиза в себе си и там намира стъпалата към Царството небесно.

            Тогава и молитвата става проста. Тя започне да се съсредоточава и навлиза в дълбините на сърцето. А там има една молитва – молитвата за Божията милост.

            Защото, може ли грешникът, първият от всички (1 Тим. 1:15), да прости за нещо друго, освен за това, Господ да го помилва? Може ли той да даде нещо, след като няма нищо лично? Има ли той собствени сили, собствена воля, свой разум? Може ли да предприеме нещо сам? Знае ли каквото и да било? Може ли да нарече нещо свое, след като не притежава нищо?

            Той не притежава нищо: защото грехът е нещо, което няма своя същност. Грехът – това е пустота, мрак, отрицание. Там пребивава грешникът, в това нищо.

            Колкото повече вижда себе си, толкова по-малко притежава и толкова е по-богат, защото образувалата се в него пустота се пълни не с тленни блага, а с пълнотата на вечния живот, с неговата светлина и утвърждение – с любов и милост. Господ е Този, Кото е дошъл в неговия дом като гост.

            Но как може той, грешникът, да заслужи Господнето посещение? Как може той дори да помисли за това, че Господ ще погледне към него, към неговия мрак? Колкото и да се труди, за да очисти себе си, колкото и да се бори и работи над себе си, колкото и да се старае да следва заветите на св. Евангелие: да бодърствува, да пости и с всички сили да преследва себе си заради Господа, той вижда, че постоянно изпада в униние, безсърдечие и леност, нетърпение, неблагодарност и всевъзможни пороци. Как може изобщо да се надява, че Господ ще дойде в него?

            Затова той се моли: „Господи, помилуй! Господи, помилвай мене грешвия! Защото аз се стараех да изпълня всичко, което ми бе заповядано, за да Ти служа: аз орах оранта на сърцето, което Ти ми даде да обработвам, и пасох овците там (Лука 17:7-10), но съм само Твой смирен роб и без Тебе не мога да върша нищо. Затова ме помилвай и изпълни с Твоята благодат“.

            С труд той усилва своята вяра (Лука 17:5), чрез молитва получава сили за труд. Така трудът и молитвата се допълват, докато не се слеят и не станат едно. Неговият труд започва да се моли и неговата молитва – да се труди. Това е, което светите отци назовават вътрешно духовно занимание, сърдечна молитва или Иисусова молитва.

            Тито Колиандер